Читалище "Възраждане" с. Лесидрен

85 години читалище „Възраждане”с. Лесидрен, Ловешко

В книгата „Читалищата в Тетевенско”[1] издадена през 1936 г. Цено Лазаров пише, че през 1897 г. в с.Лесидрен е било основано Читалище „Цар Симеон”, което е просъществувало една - две години и че от неговото съществуване няма никакви други следи, освен спомените на някои от тогава живите му основатели: Калчо Стоянов, Банчо Кацаров и др.

През 1923г. в с Лесидрен отново се учредява читалище, което било наречено „Възраждане”.

Председател на учредителното събрание бил Въто Шаферски, а секретар Банчо Кацаров.

В състава на първото читалищно настоятелство били избрани: за председател - Вълко Андреев /учител/, заместник председател - Банчо Кацаров, деловодител –Денчо Шишков, касиер - Илия Шишков.

На стр.31 в същата книга[2] пише:”От основаването си до 1929г. читалището се е помещавало в дюкяна на Райко Петров, срещу заплащане на годишен наем от 720-900 лв. От 1 април 1929 г. до 1 април 1932 г. читалището се е помещавало в дюкяна на Дончо В.Гъдов, срещу 600 лв. годишен наем, а от 1 април 1932г. в театралния салон, който е отстъпен на читалището. С дарения била основана първата библиотека в селото. Първият библиотекар на обществени начала бил Банчо Кацаров. До построяването на салона /1926г./ всички вечеринки и представления са давани в училището, за което е пригодена сцена още от 1911г. В салона има учреден и читалищен бюфет.

Като учредители на Читалището са посочени 42 души, присъствали на учредителното събрание, което се е провело на 30 януари 1923г.

За периода 1952-1953г. читалището се ръководи от секретарите: Димитър Калчев, Дочо Маринов и Никола Димов. От 1954г.до 1991г. секретар е Марин Христов Диков.

Мария Радева Дойчинова[3] разказва: „...Като се върна в спомените си отпреди повече от половин век има все още тлеещи въглени и болка, че повечето от хората, с който сме участвали в пиесите вече не са между живите, но спомените са в сърцето ми. Някои от точните години вече не си спомням, но хората, хората и това, което сме създавали помня. Добре помня Дачо Илиев, Христо Тантулски, Стойна Симеонова, Куна Стоянова, Петко Трифонов, Райко Крумов, Мустафа Яшаров, Дойка Димитрова в пиесите „Балканджи Йово”, „Буря над Югославия”. Беше около 1950 година. Представяхме пиесите в училищния салон, на малката сцена в мъзите. Новата сграда на читалището не беше построена. След построяването й в големия салон на читалището представяхме пиесата „Безсмъртната крепост”, написана от нашия съселянин Петко Найденов. В нея участваха Ради Дойчинов,Петко Найденов, Васил Станев, Марин Христов, Райко Петров, Тодор Вълов, Мирчо Масларски, Дойка Димитрова. Аз играех ролята на Елена. Пиесата бе показана в повече от 15 представления в Лесидрен и околните села...Спомням си пиесите „Те бяха трима”, „Барабанчица”, „Когато гръм удари”, „Албена”. Печелили сме много награди и медали в прегледите на Художествената самодейност. През последните години режисьорите, с които работихме бяха от Плевенския, Ловешкия и някои Софийски театри и нивото на пиесите беше доста високо. Помня огромното желание, с което работехме, отделяхме от времето си вечер за репетициите и представленията. Ние бяхме хора, без завършено театрално образование, но с много обич в сърцатата си давахме всичко от себе си и изграждахме незабравими образи.

Спомням си в пиесата „Албена” Васил Гьорагата играеше една малка роля – дядо Власи. В момента, когато полицията отвежда Албена и Нягол той казваше репликата:”Хора, не давайте Албена, какво е селото ни без Албена?” Лицето на Гьорагата бе цялото в сълзи и публиката плачеше с него. Не мога да не кажа и няколко думи за моя съпруг – Ради Дойчинов. Той беше роден артист. Въло Радев го канеше да участва в негови филми. Ради изигра много незабравими роли, на Синай паша в „Непревземаемата крепост” на полицая в „Буря над Югославия” и още много други. Когато след премиера режисьорите правеха разбор на представлението към неговите изпълнения никога нямаше забележки. Същото може да се каже и за Марин Христов, нашия незабравим секретар на читалището, който гореше в образите си и помагаше на всички. На него се дължи много от успехите на читалището. Мирчо Масларски винаги идваше пръв за репетициите, а пътуваше пеша от няколко километра. Винаги усмихнат, винаги готов да помогне той не само че участваше в пиесите и изграждаше незабравими образи на сцената, той ни режисираше, гримираше за представленията, правеше декорите все засмян. Беше изключителна личност. А Пенка Борисова – нашата красива, умна и изключителна библиотекарка на читалището? Пееше като славей в хора, а на сцената изграждаше неповторими образи. Райко Петров беше душата на колектива. Не мога да пропусна свещеник Тодор Тодоров, най-кроткия, най-точния и сърдечен самодеец, създал изключително силни театрални образи. А Машка Илиева в ролята на снахата в „Татул”. О, Боже, хората в салона плачеха, когато свекървата я отрови. Тя беше толкова красива, стройна и добродушна душица и изигра невероятна роля. За мен читалищната дейност беше вторият ми живот, несбъднатата ми мечта да уча за актриса. Давах всичко от себе си. Играла съм в много пиеси, в някои централни роли, в други второстепенни. Някои от второстепенните роли изиграх доста успешно. Такава беше и ролята на Тузикова от пиесата „Барабанчица”. Помня, че само като се покажех на сцената и публиката се заливаше в смях. Ролите, който съм изиграла и спомена за тях ще нося в себе си винаги. Имам много медали и отличия, но не това е най-важното. За мен най-важното е, че съм била близка с толкова добри хора, с които споделяхме живота си и деляхме успехите, радвахме се на това, което сътворяваме и почни 30-40 години бяхме като едно голяма семейство. Много се вълнувам, когато се връщам назад към спомените си. Плача за хората, който не са между нас и същевременно съм щастлива, че съм имала възможността да изживея всичко това в живота си...”

През 1960 година в читалище „Възраждане” с. Лесидрен е представена премиерата на филма на Въло Радев[4] „Крадецът на праскови”. Сред гостите са актьорите: Невена Коканова и Раде Маркович.

Пенка Борисова[5] разказва: „...Още като ученичка започнах да участвам в читалищната самодейност на естрадно-сатиричния състав. Първото ми участие беше в програмата „Панаирни скици”. През 1966 г. започнах работа в читалището като библиотекар и се включих в почти всички самодейни състави: естрадно-сатиричен, театрален,група за фолклор и група за художествено слово. Сега[6] участвам само в певческата група...Най-хубавите ми и ярки спомени са от театралния състав /1966-1975г./. Това беше време на много труд, отчаяние, че не може да влезеш бързо в ролята и същевременно голяма радост и удовлетворение от постигнатото. Бях изключително щастлива, когато получих сребърен медал за ролята на Мая в пиесата „Те бяха трима”. Тази пиеса беше и моят дебют на театралната сцена. По време на репетициите, по време на представленията имаше такива незабравими емоции. С умиление и тъга си спомням за това време...”

Лиляна Петрова Краева [7] си спомня: „ От 1962 до 1966 година участвах в естрадно-сатиричния и театрален състав на читалището. Участвала съм и в площадната естрада и радиопредаванията „Стършел”. Театралната дейност ни даваше възможност чрез превъплъщенията в ролите да изживяваме нещо по - различно. Ученическите ваканции бяха време, когато за десетитина дни успявахме да реализираме един или два спектакъла. За мен любовта към театъра е една магия, която ми бе предадена в наследство от моя баща. Баща ми – Петър Краев Петров бе един от онези големи ентусиасти самодейци, който с много любов са поставили началото на театралната самодейност в Лесидрен през петдесетте години.

Що се отнася до естрадно-сатиричното радио „Стършел”?!...Неговата цел беше не само да накараме хората да се разсмеят, а със средствата на хумора и сатирата да ги провокираме да се замислят за грешките и недостатъците си. Много преди „Свободата на словото” да стане част от България естрадно-сатиричният състав в Лесидрен открито и без заобикалки „жилеше” с точни имена и събития. Спомням си една случка от 1962 година. Току що се прибирах в Лесидрен и още не слязла от автобуса ме посрещнаха колегите от сатирата. Казаха, че тръгваме за Гложене за участие в техния пролетен бал. По онова време всяка година в Лесидрен се провеждаше традиционен осмомартенски бал. На читалището със съдействието на Въло Радев бяха предоставени костюми от киноцентъра. Та обличаме ние костюмите и една великолепна шесторка се натоварваме в един „Москвич”и потегляме за Гложене. Аз бях дегизирана в костюма на прабългарски воин. Обрахме всички награди на гложенския бал и се върнахме много щастливи.

По това време всяка година се правеше площадна сатира.В нея участваха колективите на предприятията и служителите. Те дефилираха по главната улица. Спомням си годините, през които заедно с Ради Дойчинов представяхме изпълнителите и сценките...”

Валентина Югова /Фатма Ибрахимова/[8] си спомня: „...Участвахме с постановката „Те бяха трима” на фестивала в Благоевград. Получихме много медали и награди. По време на пътуването, то беше смях, то бяха майтапи. Хубави и незабравими времена бяха. А когато представяхме сатиричните програми натоварвахме декорите в камион и ние, артистите се качвахме при тях. Райко Петров беше голям майтапчия и певец. Возим се при декорите на камиона и той като запее, бай Иван Сирашки засвири с акордеона и всички пеем, и така чак до Лесидрен...

...Преди няколко години се бяхме събрали на някакъв празник. Седнали сме на една маса със Съйо Крайнински, бай Иван Срашки и други самодейци. По едно време бай Иван вика:

- Абе, аз да ви питам, какво ги правите вашите медали?Защото аз дадох единия от златните на внучето и го пратих да иде при Стефка до магазина, да купе един хляб. След малко си иде детето и плаче. „Що плачеш, бре?!”- питам го аз, а то ми вика:”Леличката не ми даде хляб и каза да ти кажа, че си се объркал нещо, защото тия пари дето си ми ги дал не вървят в магазина.” Поуспокоих детето, па му дадох пари от пенсийката и пак го пратих за хляб...

...През 1989 г. – продължава Валентина Югова – драматичният състав бяхме наградени с екскурзия до Кишинев. Беше незабравимо пътуване...”

На премиерата на филма”Черните ангели” представена в Лесидрен през 1970г. присъстват Въло Радев и актьорите Стефан Данаилов, Доротея Тончева и Даринка Станчева.

Динка Йотова Радева[9] си спомня: „...За първи път участвах в театралния състав в пиесата „От много любов”. Играла съм и в сатиричния състав почти 30 години, като съм прекъсвала тази си дейност само, когато съм била в траур, когато починаха майка ми, баща ми и свекъра ми. Играла съм в много скечове и сценки. Много съм щастлива, че съм имала възможността да играя с бай Иван Сирашки. Той ни е учил къде, какво и как трябва да направим. Много от хората вече не са между нас. Отидоха си от този свят бай Марин Христов, Трифон Найденов, Васил Гьорагата, отидоха си толкова много хора. Останаха само спомените. Играла съм в представления и с Каньо Николов, Въло Петков, Дора Масларска, Боряна Додева, Малинка Ангелова, Мила Василева и с някои от по-младите самодейци. Хората може би са запомнили някои от по-смешните роли, които съм направила. Спомням си една роля на възрасна бабичка. Седях на трикрако столче и както си казвах репликите то се счупи под мен. Хората се чудеха как сме го направили този номер, ама то си беше чиста случайност. На едно представление в Български извор играем една сценка с бай Иван и Гьорагата. Васил Гьорагата трябваше да излезе на сцената с пълна чанта, но в бързината сложил в чантата потурите на бай Иван Сирашки.Търсил си бай Иван путурите в гримьорната, тук – там, няма ги и излезе на сцената по долни гащи. Голям смях падна, публиката си мислеше, че това е по сценарии. Същата вечер в една от сценките трябваше да сервирам на бай Иван вечеря, като десерта беше компот от тръкосливки. Всеки път си слагах в реквизита по един компот от сливи или джанки, но точно тази вечер съм забравила. Бай Иван вече е на сцената, идва и моя ред. Вече се бях паникьосала какво ще правя и отнякъде изнамериха буркан, сипаха му вода и сложиха десетина лукчета в него. Излизам и сервирам, бай Йван не знае какво сме му сервирали. Взе да яде, не си улучи добре устата и лукчето падна на масата. От там заподскача по сцената. Бай Иван го подгони, а публиката се заливаше в смях. Започнаха да се смеят и хората от оркестъра и забравиха да свирят...Такива време бяха, весели и прекрасни...”

През 1991г. Марин Христов Диков се пенсионира и за секретар на читалището е избрана Тоня Савова Стойкова.

През 1992г. към читалището се сформира детски куклен театър. За секретар на читалището през 1995г.е избрана Павлина Динова Райкова.

В момента към читалището има естрадно сатиричен състав, вокална група, танцов състав, хор за църковни песни и школа по английски език.

От 2002 г. читалище „Възраждане”с. Лесидрен е сред 300 читалища, избрани за постоянни партньори на проект „Гражданско развитие и участие чрез мрежата на читалищата”, който се осъществява от Министерството на културата в България, Програмата на ООН за развитие, с подкрепата на програма „Матра” на правителството на кралство Холандия и Американската агенция за меж

---

[1] Лазаров Цано –Читалищата в Тетевенско Изд.”Кооперативна печатница”Изгрев”-Плевен 1936г.

[2] Лазаров Цано –Читалищата в Тетевенско Изд.”Кооперативна печатница”Изгрев”-Плевен 1936г.

[3] Мария Радева е родена на 6 юли 1934 г. Завършила е средно търговско образование. Работила е като счетоводител, активен самодеец в театралната дейност и хора на читалището. Разказът е записан през 2007г.

[4] Въло Радев е оператор, сценарист и режисьор на 14 български филма като „Крадецът на праскови”, „Цар и генерал”, „Осъдени души”, „Адаптация” и др. Роден на 1 януари 1923 г. в с. Лесидрен , Ловешко.

[5] Пенка Борисова Цуцуманова е родена на 19.11.1947г. Завършила е Държавен библиотекарски институт в гр. София и 40 години работи като библиотекар в читалище”Възраждане” с.Лесидрен.

[6] Разказът е записан през декември 2007 г.

[7] Лиляна Петрова Краева е родена на 15.04.1948г. завършва българска филология в ВТУ”Св.Кирил и Методий”-В.Търново и радиожурналистика в СУ ”Св. Кл. Охридски” гр. София. Работи като главен експерт „Култура4 в Община Ловеч.

[8] Валентина Югова е родена на 21.05.1934г. в Лесидрен. Завършила педагогическо училище.Има 37 години педагогически стаж в училището в Лесидрен и 48 години, като самодеец в лесидренското читалище, разказът е записан през 2007 г.

[9] Динка Йотова Радева е родена на 21.1.1956г. в Малка Желязна. Разказът й е записан през 2007 година.

снимки от Лесидрен

Внезапно прозрение

Фотография Камелия Мирчева

Камелия Мирчева

ВНЕЗАПНО ПРОЗРЕНИЕ

/разказ/

Хладната струя вода обливаше тялото й и отмиваше непосилната горещина, болката и умората. Знаеше, че я очаква тежък ден, но в момента се чувстваше добра и чиста. Погледна се в огледалото и през стичащите се капчици вода видя собственото си отражения.

„Нима тази уморена жена съм аз?”- помисли си тя и почувства огромна, празна самота.

Ана беше само на 43 години, успяла и реализирана в личен аспект и в професията си жена. Имаше добро семейство – съпруг инженер, заместник – началник на печеливша строителна фирма и осемнадесет годишна дъщеря. Работата й беше добре платена. Работеше в счетоводна фирма и харесваше професията си.

Ана живееше в уютният си дом и смяташе себе си за една от онези късметлийки, на които Бог бе дарил спокоен живот. Животът й минаваше в грижи за семейството и в работа. Домът й бе подреден, както и всичко около нея.

Дъщеря й завършваше езикова гимназия и беше от онези рядко срещани възпитани деца, които се справят с лекота с учебния материал и никога не създават никакви проблеми. Предстоеше й кандидатстване, но това не притесняваше никого в семейството. От две години момичето ходеше на частни уроци за подготовка за кандидатстудентските изпити.

Позволяваха си два пъти в годината почивка и общо взето Ана бе доволна от живота си…До днес…

Преди три дни се случи нещо, което промени хармоничният монотонен ритъм на живота й.

Беше задушен горещ понеделник. Климатикът в офиса на Ана се повреди. Топлината навън беше толкова силна и непоносима, а в стаята като че ли беше още по-задушно.

Техниците, две млади момчета дойдоха бързо. Погледнаха климатика и казаха, че имат работа за около час. Ана ги попита може ли да им бъде полезна с нещо, но след като получи отрицателен отговор реши, че може да използва този час, за да изпие в някое прохладно заведение едно кафе и да прегледа местната преса.

Когато нямаха много работа Ана и колежката й имаха задължение да преглеждат местните вестници и да отбелязват интересните материали. Собственикът на фирмата държеше да е информиран за това, което става в града.

-Нямам достатъчно време да чета всичко, затова вие отбелязвайте интересните събития. Разчитам на Вас, защото успехът на фирмата ни се дължи на нашата информираност.- казваше той.

Ана старателно четеше вестниците и с червен маркер отбелязваше материалите, които й се струваха интересни. Никога не разбра дали той чете отбелязаните материали. Но като че ли това и не я интересуваше . Просто изпълняваше поставената задача.

В началото се питаше какво означава „Интересен материал”. Дори подхвана тази тема с колежката си, но разговорът не потръгна и тя спря да мисли за това.

Ана влезе в полупразното кафене. Седна на една маса. През витрината се виждаше цялата улица. Загледа се за миг в минувачите и отвори първият вестник. Прехвърли няколко страници и пред очите й попадна добре оформено рекламно каре. „Щастливи ли сте”- пишеше там с големи букви.

Усмихна се и започна да чете: „Сформиране на група за натрупване на собствен опит и себепознание - тренинг обучение за развитие на умения за позитивно мислене…” Следваше описание на курса и името на психоложката, която водеше обучението.

Ана се опита да се сети откъде беше чувала името на психоложката, но не успя. За миг си помисли какво общо може да има щастието с някаква тренинг група, но бързо отхвърли тази мисъл.

Погледът й беше привлечен от следващото заглавие:”На 46 годишна възраст след кратко боледуване, причинено от катастрофа почина художникът Никола Митев”. Ана изтръпна. Мъка заля цялото й тяло. Някакъв отчаян глас закрещя в душата й „Никола…”. Усети как някой сграбчи сърцето й и неописуема болка премина през цялото й същество.

Искаше да плаче, да крещи, но вместо това си запали нова цигара.

Никола Митев…Бяха израстнали заедно. Това беше най-добрият й приятел и най-жестоко пазената тайна в живота й.

Не можеше да си представи живота си без Никола. През последните осемнадесет години се виждаха много рядко, но въпреки това той си остана там, дълбоко в сърцето й.

Никола беше момчето, което я покани на първият й танц. Той беше мъжът, в когото бе безнадеждно влюбена.

Помнеше първата му изложба. Помнеше мечтите му и знаеше, че винаги може да разчита на него.

Според някои хора любовта може да трае години, според други месеци или мигове, а според трети за цял живот.

Ана знаеше, че любовта може да бъде изживяна само за няколко дни и след това да се превърне в най-дълбоко пазената тайна през целия живот.

Беше прекрасно ваканционно лято...

Ана беше на 17 години и обичаше целия свят. Никола учеше в Академията. Прекарваха ваканциите заедно. И двамата обичаха да бъдат в родните си домове.

Живееха в съседни къщи в малко градче. Градче, в което всички се познаваха и почти не съществуваха тайни, тъй като всеки знаеше всичко за другите и почти нищо за себе си.

Отраснаха заедно. Те като че ли бяха по-различни от останалите.

Той-безумно талантлив, решил да стане художник, най-непрестижната професия според местните хора, а тя искаше да стане археолог, но не намери сили да се пребори с родителите си, които смятаха тази идея за празни мечти на незрял човек.

Никола беше човекът, с когото Ана можеше да говори за мечтите си да открива стари забравени цивилизации. По цяло лято обикаляха местностите на малкото градче и се въодушевяваха от забулените в тайнственост легенди.

Никола рисуваше, а Ана живееше с мисълта как ще открие загубеният град на траките. Понякога с тях идваше и Кремена, сестрата на Никола.

Беше едно топло ваканционно лято...

Ана и Никола бяха решили да отидат до Воеводската пещера. Легендите за пещерата бяха невероятни. Там през робството са се криели хайдутите.

Разказваха, че в тази дива и отдалечена от градчето местност, на няколко метра в пещерата извирала вода, в която ако успееш да се огледаш ще останеш вечно млад.

Този ден беше изпълнен с красиви преживявания. По обяд пристигнаха в пещерата. Водата беше изумително красива и чиста. Постояха малко в пещерата и когато излязоха навън видяха дървото.

Беше невероятно голямо. Никола го гледаше смаян.

- Ана, погледни.-каза той и я хвана за ръка.

Пред очите й се откри най-красивата гледка в живота й. Вековното дърво беше обвито с бръшлян.

Хванати за ръце те пристъпиха напред. Никола изтича напред и отмести бръшляновата завеса:

Миг след като изчезна зад нея извика:

- Ана, ела..

Тя го последва. Пред очите й се откри приказна гледката. Никола седеше на поляна от мъх. Около него клоните образуваха закрито пространство от зеленина. Ухаеше на здравец. Светлината играеше по лицето му и това спя дъхът й.

- Ела…- каза той.

Ана седна до него. И тогава я прегърна. Погледите им се срещнаха и тя разбра, че това е любовта. В очите му прочете себе си. После се целуваха дълго.

За първи път в живота си Ана усети онова безмълвно щастие, което кара цялото ти същество да лети.

Лежаха прегърнати и гледаха листата на дървото.

- Бих искал да нарисувам това усещане и да ти го подаря – каза Никола – но то е толкова съвършено, че едва ли би могло да се изобрази на платното…

Ана се сгуши в прегръдката му.

- За какво мислиш – попита я той.

- Не мисля, просто съм щастлива и виждам картини…

- Мислех си , че аз съм художникът…Ана, опиши ми картината, която виждаш – каза усмихнат Никола и погали косите й.

- Една красива червена роза. По листата й има капки вода. Ухае на здравец и излъчва мекота на този мъх…

- Ана, едва ли един художник би могъл да нарисува роза, която ухае на здравец?- през смях отвърна Никола и я целуна…

Унесена в мислите си Ана не чу звъна на мобилния си телефон.

- Госпожо, телефонът Ви звъни. Добре ли се?...- въпросът достигна до нея.

- Добре съм…- отвърна Ана и видя пред себе си сервитьорката.

- Може ли да оправим сметката, смяната ми приключва -извинително прошепна момичето.- Телефонът Ви звъня много дълго …

Ана плати сметката и се качи в офиса си. Момчетата бяха оправили климатика, а на бюрото й имаше бележка „Много пъти по телефона те търси Кремена. Моли да й се обадиш…”

В главата й прозвуча въпросът „Щастливи ли сте?”. Искаше й се да изкрещи, да счупи нещо, но вместо това стана, заключи вратата на офиса си, седна на бюрото си и се разплака.

Плачеше тихо, беззвучно. Плачеше, а в гърдите й болката ставаше все по непоносима…

Изведнъж сълзите пресъхнаха и в главата й останаха само разпилените спомени и ужасният въпрос „Щастливи ли сте?”.

Ана механично стана и тогава телефона звънна. Тя не искаше да говори с никого, но вдигна автоматично слушалката

- Ало…- тихо прошепна Ана.

- Ана, Никола почина…Трябва да те видя...-отчаяно прошепна Кремена.

Сестрата на Никола беше най-добрата й приятелка и въпреки това никога не научи за тяхната връзка. Или поне Ана си мислеше така.

След онова лято Никола замина на специализация в чужбина, а Ана беше приета археология и икономика. Родителите й я убедиха, че е по-добре да учи икономика и тя ги послуша.

По време на студентските си години живееха с Кремена в една квартира. Сестрата на Никола завърши медицина и започна работа в София.

Ана затвори телефона и се отнесе в спомените си.

Беше деветнадесетият й рожден ден. Не искаше да кани гости, тъй като през деня имаше тежък изпит. Вечерта щяха да излязат с Кремена и да се почерпят някъде.

Когато Ана се прибра в квартирата първото нещо, което видя бе огромен букет от червени рози. До него беше имаше малка картичка с надпис „Честит рожден ден”.

Ана позна почерка на Никола и се усмихна. Беше изненадана, но предположи, че е изпратил картичката на Кремена и тя е купила цветята.

С Никола си пишеха писма и той не беше споменавал, че ще си идва в България скоро. Пред лятото се видяха за кратко време, през което почти не успяха да останат сами.

Ана прочете отново картичката и си помисли с тъга за Никола. Премести вазата с розите и чу, че Кремена се връща. Отвори вратите и тогава го видя.

Никола стоеше пред нея възмъжал и толкова красив.

- Изненада…Ако нямаш други планове и искаш да празнуваш с мен съм готов да направя всичко, което пожелаеш.

Тя го гледаше и не вярваше на очите си. После го прегърна и плака.

Помнеше,че Кремена се обади, че ще отсъства няколко дни. Била в командировка.

Трите дни преминаха като сън. Ана изживяваше отново и отново всеки миг с Никола. Той й разказа за новите си картини, за изложбите, с които ще покори света и тя беше щастлива, че е част от живота му.

После той замина отново, а тя разбра че е бременна. Писмата му ставаха все по-кратки, тъй като подготвяше изложба във Виена.

Не сподели с Кремена за бременността си. Не каза и на Никола. Дълго мисли какво да прави. Тя беше още студентка, той на прага на успеха си. Направи аборт и дълги години след това си задаваше въпроса, дали ако Никола знаеше щеше да й позволи.

Ана заключи тази тайна дълбоко в себе си.

След като завърши се върна в родният си град. Започна работа и чакаше Никола да се върне.

Той й се обаждаше от различни краища на света. Правеше изложба след изложба и се връщаше все по-рядко в България. Винаги когато си идваше й носеше по една картина. Прекарваха по няколко дни и той отново тръгваше.

Годините минаваха. Ана се задушаваше в малкото провинциално градче. Всичко й напомняше за него.Приятелките й вече имаха семейства и тя се чувстваше изолирана от света.

Беше 22 декември. Помнеше тази дата.Валеше ужасен сняг. Никола беше в България и подготвяше изложба в София. Беше я поканил за откриването. Тя пристигна в София на 21 декември. Кремена я посрещна и настани в дома си. Каза, че Никола щял да се прибере по някое време и отиде на работа.

Чака го цялата нощ. Той се прибра сутринта. Беше изморен. Каза й, че изложбата е наредена и я попита дали ще остане поне още един ден.

Откриването мина успешно. На коктейла Ана стоеше до Кремена и го виждаше толкова различен и непознат. Това бе неговия свят, пълен с дългокоси художници и картини.

Ана се питаше има ли място за нея в тази галерия и в неговият живот. Не беше си давала сметка за това колко различен е живота му. Не се беше запитвала дори дали има връзки с други жени и в миг прозря, че никога не бяха говорили за общо бъдеще.

На другият ден докато пиеха кафето си той й каза, че мисли да остане във Виена още няколко години.

- А ти какво мислиш да правиш? – попита я той.

- Не знам. Ще си потърся работа в някой по-голям град.Искам да се омъжа и да имам дете.

Той я погледна и каза:

- Ана, ти си най-добрият ми приятел. Ти си моето вдъхновение и искам да бъдеш много щастлива…Каквото и да направиш винаги ще бъдеш най-специалния човек в живота ми.

- Толкова лесно изричаш тези думи…- прошепна тя.

Искаше да го попита дали има друга жена в живота му. Искаше да му каже, че би тръгнала с него дори на края на света. Искаше да му разкаже. Но не го попита, нито му разказа. Когато си тръгваше очакваше, че Никола ще заговори за някакво тяхно съвместно бъдеще, но той не го направи.

Разделиха се тихо с обещание да се видят скоро.

Ана си намери работа в друг град.

Кремена се омъжи, а Никола не успя да дойде на сватбата й. Беше в Париж.

С Александър се запознаха в асансьора. Хубав, мил и интелигентен млад мъж. Оказа се, че живее в съседният апартамент. Той беше човека, който оправяше повредите в квартирата й. Присъстваше тихо и ненатрапчиво в живота й. Носеше й интересни книги, канеше я на вечеря. Те бяха двама самотници, на които беше приятно да общуват заедно.

Ана свикна с това като се прибере да му се обади и да си побъбрят. Не разбра как се случи....Беше някакъв празник. Бяха пили по чаша вино, гледаха някакъв филм и тогава Александър я прегърна. Тя не се отмести, просто се почувства защитена. Прекараха нощта заедно.

В тази връзка Ана усещаше сигурност.Нямаше я онази изпепеляваща страст. Нямаше го и онова неземно щастие, но имаше човешко присъствие и топлина.

Александър правеше планове за съвместният им живот, но Ана мълчеше.

Същото това лято се видяха с Никола.

Вечеряха в ресторантчето на родният им град.Тогава Ана внезапно каза:

- Срещам се с един мъж.Той е мил, внимателен и иска да се омъжа за него.

- Обичаш ли го? – попита Никола.

- Не знам. Когато съм с него не се чувствам толкова самотна.

Ана очакваше да чуе, че е единствената жена в живота на Никола. Искаше й се чуе думи за съвместен живот, но вместо това той каза:

- Ти си най-добрият ми приятел и искам да бъдеш щастлива.

Тя искаше да му каже, колко много го обича, да му разкаже за аборта, но вместо това го помоли да си тръгват. Когато се сбогуваха пред дома й Никола се усмихна и й каза:

- И да не забравиш да ме поканиш за сватбата.

Тя плака цяла нощ. После стоя на прозореца и гледа домът му. „Ако ме беше целунал щях да му кажа всичко” мислеше си Ана.

На сутринта тя си тръгна много рано. След две седмици се премести в жилището на Александър. Изпрати покана на Никола за сватбата си. Той не дойде.

Седмица преди сватбата се видя с Кремена. Тя я попита:

- Ана, сигурна ли, че искаш това?

- Искам да си родя дете. На 25 съм и се изморих да чакам.

Кремена я прегърна й и предаде един пакет.

- Това е подаръкът ти от Никола. Каза, че ти желае много щастие.

Беше негова картина.

С Александър се ожениха набързо. После се роди дъщеря им.

Никола се завърна в България. Виждаха се много рядко. Беше го заключила някъде дълбоко в сърцето си. Дори беше успяла да повярва, че случилото се между тях е било плод на нейното въображение до онзи миг, когато го видя да учи дъщеря й да рисува.

Дъщеря й прекарваше ваканциите при баба си и дядо си.

Александър се разбираше добре с родителите й и харесваше родният й град. Ана отиваше там за ден два и бързаше да си тръгне.

Помнеше онова лято.Беше решила да остане няколко дни при родителите си.

Дъщеря й Вера беше на 7 години, когато й каза, че ще става художник, като „чичо Никола”.

- Когато бях дете, исках да ставам археолог.-отвърна Ана.

- Баба вече ми е казвала това.- засмя се момиченцето.

На сутринта Ана чу смях. Погледна през прозореца и ги видя. Никола и Вера. Рисуваха. Той внимателно обясняваше нещо на детето, а то се заливаше от смях.

Ана стоеше вцепенена и не можеше да откъсне погледа си от тях. В миг проумя, че ако живота й беше протекъл по друг начин можеше да стане археолог и да бъде там, щастлива с тях. Не помнеше колко дълго стоя на прозореца.

После слезе и си направи кафе. Майка й и предложи закуска, но Ана отказа унесена в мислите си.

- Събудиха ли те?

- Вече бях будна. Никола кога си е дошъл?

- Тук е от началото на лятото. Постоянно ме пита за теб...Майка му все се грижи, че не се ожени…Цяло лято рисуват с Верчето…Казва, че е много талантлива…Може да я запишете да ходи да рисува някъде?...Ана ти добре ли си? Изглеждаш много бледа и уморена…

- Добре съм…

- Много пушиш, пепелника е пълен…

Ана погледна към майка си и неочаквано я попита:

- Какво щяхте да направите, ако вместо икономика бях решила да уча археология?

- Щяхме да те издържаме и да те подкрепим…Все пак и живота и професията си са твой избор…

Ана не разбираше:

- Но ти казваше, че …

- Нямаше значение какво казвах аз. Важното беше ти какво искаш…

- Мамо, мамо …- чу гласа на дъщеря си. Ела да видиш какво нарисувах.

Ана излезе на двора. Вера носеше една картина.

- Харесва ли ти? Чичо Никола е направил кафе и те кани. Идваш ли?...

Пиеха кафето и си говореха за Вера. Разглеждаха рисунките й. Изведнъж Никола каза:

- Постигнах много в професията си, но в личен план съм пълен неудачник. Ако бях жена щях поне едно дете да си родя, а сега...

- Винаги можеш да намериш жена, която да ти роди дете...Изглеждаш добре, а и за мъжете няма ограничения във възрастта ...– опита се да се пошегува Ана.

- Търся съвършената жена... – усмихна се той.

- Трудно ще е намериш тук...Беше на много места. Мислех, че си я срещнал някъде по света...

- Може би съм я срещнал...

Вера дойде при тях.

- За какво си говорите? – попита детето.

- За съвършената жена. Хайде да тръгваме...- отговори Ана.

Никола каза:

- Изчакайте за малко. Искам да дам нещо на Вера.

След миг се върна с кутия акварелни бои, скицник и четки, които подаде на момиченцето.

Вера го прегърна, а Ана смотолеви:

- Никола, нямаше нужда...

- Ана, позволи й да рисува, моля те...- прошепна той.

Есента записаха Вера в школа по рисуване. Детето участваше в много изложби. Печелеше награди.

Ана знаеше, че всяка лято Вера рисува при Никола. Александър бе много възхитен от факта, че толкова известен художник се занимава с дъщеря им и се учудваше, че Ана не проявява интерес към това.

Когато Вера стана в седми клас заяви:

- Ще кандидатствам в езиковата гимназия, защото мама иска това, но ще кандидатствам и в художествена гимназия...

Приеха я и на двете места. Когато трябваше да я записват Александър попита:

- Вера, трябва да избереш в кое училище искаш да те запишем? Помисли какво искаш да учиш?

- Ще уча в езиковата гимназия, защото мама ще бъде нещастна, ако отида в художествената.

Александър погледна към Ана:

- Няма ли да кажеш нещо?...

- Оставям Ви да решите сами. – каза и тръгна за работа.

Вечерта се скараха за първи път с Александър.

- Можеше да я подкрепиш. Можеше да бъдеш малко по-мила с нея. Объркана е...

- Какво искаш да направя? Уморена съм...

- Мразиш художниците, нали? И не мога да разбера защо?

- Не ги мразя, просто смятам, че Вера трябва да получи добро образование?

- Никола смята, че е талантлива...

- Знаеш ли колко талантливи деца има? И знаеш ли какво означава да си талантлив?... Никога няма да имаш време за семейството си, ако въобще го създадеш?...Ще обича някого и след това ще го зареже, защото ще търси съвършения мъж от картините си?

- Ана, не те разбирам...Винаги съм се питал защо не позволи да донесем в къщи картините, които ти е подарявал Никола?...

- Никола и неговите картини нямат нищо общо с това къде ще учи Вера...

- Не искам да се караме. Ще постъпим както иска Вера.

***

Хладната струя вода обливаше тялото й и отмиваше непосилната горещина, болката и умората. Знаеше, че я очаква тежък ден, но в момента се чувстваше добра и чиста...

Ана излезе от банята. Облече се и позвъни на Александър.

- Ще отида за няколко дена при майка и татко. Взех си отпуска...

- Всичко наред ли е? Да не са болни? – попита съпругът й.

- Те са здрави...Никола е починал...

- Да дойдем с теб?Можем ли да помогнем с нещо.Кога ще е погребението?

- Не знам. Ще се оправя сама. Моля те, ти кажи на Вера.

- Ана, знаеш, че мога да бъда с теб в този момент...

Знаеше, че Александър е загрижен за нея, но точно сега искаше да бъде сама. Сама със себе си, с мислите и със спомените си.

След няколко часа щяха да се видят с Кремена.

Ана набързо събра малко дрехи за пътуването. Действаше автоматично. Усещаше тежест в цялото си тяло. „Щастливи ли сте?” – прозвуча като шепот някакъв глас, но тя бързо го прогони.

Преди да тръгне видя захвърлените на масата вестници. Прибра ги в сака с дрехите си, заключи жилището и тръгна.

Майка й седеше на пейката пред къщата. Очакваше я. Ана я прегърна:

- Кремена си дойде. Чака те у тях. Майка й е останала в София, не е добре. Не знам дали ще преживее тази трагедия...

Ана отиде у Кремена. Видя некролога и изтръпна. Не вярваше, не искаше да повярва.

Кремена беше съсипана.

- Цяла седмица стоях до леглото му. Беше обезобразен. Болките му бяха непоносими. Идваше в съзнание, после губеше съзнание. Ако беше подписал за операция имаше шанс да поживее още малко, но не пожела... Молихме му се с майка, плакахме, не се съгласи...

- Тя как е?...-

- Съсипана, но настоя да изпълним последната му воля...Никола поиска да кремираме тялото му и да разпръснем праха при Воеводската пещера...Каза, че ти знаеш къде е... Каза да дойда с теб, ако ти пожелаеш...Ана, разбираш ли нещо от това, което ти говоря?...

- Не съм сигурна, какво трябва да направя...Когато прочетох за катастрофата...

- Някакъв пиян шофьор го беше блъснал...Обадиха ми се от болницата...Когато отидох знаеха, че има счупване на гръбначния стълб. Дори да го бяха оперирали щеше да остане парализиран. Шансовете бяха малки, но имаше надежда да остане жив... Когато дойде във съзнание ме попита...Не можах да го излъжа...Казах му...Трябваше да подпише за операцията ...Можеше да остане жив, но той отказа...Седем дена се бори с болката. През времето, когато не беше упоен от лекарствата ме караше да пиша какво трябва да направя след смъртта му. Не пожела да види никой освен майка. Не поиска да види дори съпруга ми...

- Защо не ми се обади?...

- Той не ми позволи...Накара ме да наема фотограф, които да направи снимки на всичките му картини от ателието... Разбираш ли, той умираше, а аз снимах картините му и пишех ...После извика майка и ме накара да прочета всичко пред нея и да обещая да го изпълня...Ана, в колата е урната с праха му...Вчера го кремирахме... Нямам сили да я сваля...Каза да те помоля да разпръснеш праха до Воеводската пещера. Ако откажеш да не ти се сърдя...Ако искаш да те придружа до там, ако желаеш да отидеш сама да ти дам урната...Ана, каква е тази пещера и какво се е случило там знаеш ли?...

Ана мълчаливо стана и прегърна Кремена.

- Ще изпълня желанието му...Утре ще отида... сама...

- Поиска урната с праха му да остане тази нощ в къщата?...Каза да ти разкажа за последните му дни и да те помоля да му простиш, че не е успял да ти нарисува червена роза с дъх на здравец...Това беше точно преди да свърши. Като че ли бълнуваше...Говореше някак несвързано...

- Дай ми ключовете за колата – каза Ана.

- Отключена е. Урната е в багажника.

Ана вървеше като в полусън. Отвори багажника и взе урната. Внесе я в къщата. Кремена беше запалила една свещица и бе наляла някакъв алкохол.

Ана постави урната на стола и отпи от едната чаша.

Кремена излезе от стаята и след малко се върна. Носеше картина.

- За тебе е... Каза, че я рисувал през последните двайсет години, но не успял да я завърши...

Ана погледна платното. На него беше нарисувана красива червена роза. По листата й светеха разноцветни капчици вода, в които се отразяваха листата на бръшлян...Тя внимателно прегърна картината и заплака. После я постави до стената...

- Иска да направим вместо погребение изложба. – каза Кремена.

- Ще направим всичко, което е поискал. Утре ще отида да пръсна праха...

- Било далече...Да дойда ли с теб?...

- Ще отида сама...

- Какво се случи между вас?- попита Кремена.- Бяхте толкова влюбени. Винаги съм мислила, че нищо не може да ви раздели...

- Никола беше най-добрият ми приятел...

- Глупости, той те обичаше до последния си дъх...Когато му дадох поканата за сватбата ти...обезумя. Все се надявах, че ще дойде и ще те отведе...Но той изпрати картината и се затвори в ателието си...

- Мислех, че е в чужбина...

- Върна се, когато му казах, че ще се омъжваш...Помниш ли, че тогава те попитах дали наистина искаш това...

- Защо не ми каза, че се е върнал?

- Не исках да се намесвам...Страхувах се да не объркам нещо...Не исках да вземам страна...Ти си най-добрата ми приятелка, а той ми е брат...

- Защо не ме спря?...

- Щеше ли да ме послушаш?...

- Не знам...

- Ана, какво се случи между вас?...

За миг Ана се изкуши да и разкаже всичко, но вместо това само отвърна:

- Нищо не се случи...

- Ще дойдеш ли на изложбата?- попита Кремена.

- Да.- отвърна Ана.

Двете жени замълчаха, потънали всяка в собствените си мислите.

Рано сутринта Ана взе урната. Откъсна от градината една червена роза и запали колата. Пътят беше лош, но това не я притесняваше. Шофираше спокойно и бавно През нощта беше изплакала сълзите си, а сега трябваше да изпълни последното желание на Никола Митев.

Ана влезе в пещерата. Водата бе изумително чиста и красива. Тук като че ли времето бе спряло. Загледа се във водата и тогава го видя.Той беше там. Никола й се усмихваше. Беше безумно млад и красив. Постепенно образът му започна да избледнява, но Ана чу гласът му: ”Нали помниш, че който се е огледал във водата остава вечно млад?...Обичам те...и искам да бъдеш щастлива....”

Ана пусна розата във водата и излезе от пещерата.

С бавни крачки отиде до дървото. Бръшлянът беше все така зелен, наоколо ухаеше на здравец.

Тя отвори урната и внимателно започна да изсипва праха. Вятърът го разпиля...

Ана вдигна бръшляновата завеса. Седна върху мъха и внимателно постави празната урна до корените на дървото. Вгледа се в играещата в клоните светлина и отново изпита огромна жестока самота.

„Щастливи ли сте?” прозвуча някакъв далечен глас.

„Искам да бъдеш щастлива...” чу гласа на Никола.

„Трябваше да му разкажа всичко... Трябваше да му кажа колко много го обичам...Трябваше, но вече е твърде късно”- помисли си тя.

Погледна дървото, усети отново дъха на здравеца, видя усмихнатото му лице и усети прегръдката му. Затвори очите си. Искаше да върне времето, искаше да задържи този миг, но знаеше, че не би могла...

Когато отвори очите си видя само празната урна. Постоя още малко и си тръгна. Не знаеше как е стигнала до колата си. Не помнеше как се прибра в къщи.

Кремена я чакаше у тях. Не я попита нищо, просто я прегърна.

В този миг Ана разбра какво трябва да направи. Трябваше да отключи тайната си. Трябваше да я сподели с някого...

„Щастливи ли сте?” прошепна един тихичък глас.

„Трябва да бъда щастлива през остатъка от живота” помисли си Ана и набра номера на психоложката.